Имало едно време едно момче на име Тото, което много обичало да гледа телевизия. Всяка сутрин щом отворело очи, първото нещо, което правело, било да потърси дистанционното и да пусне YouTube Kids. Макар че родителите на Тото знаели, че е хубаво той да играе повече навън, а когато времето е лошо – вкъщи с конструктори, да реди пъзели, да разглежда книжки, да рисува, често умората от ежедневието им пречела да бъдат по-настоятелни.
Една вечер, докато Тото гледал любимото си детско филмче, телевизорът внезапно започнал да блести с толкова ярка светлина, че момчето прегърнало силно играчката си и се свило със страх със затворени очи. Когато ги отворило, на мястото на екрана имало дървена врата, която в този момент се отваряла бавно и с пронизително скърцане.
От вратата първо излетяли няколко огромни сапунени балона, които се носели из стаята, блестящи и прозрачни като малки летящи планети. Тото премигнал няколко пъти с отворена уста и точно когато помислил, че по-странно вече няма как да стане, от вратата предпазливо и с леко затруднение се подала главата на необикновено същество. Тото веднага разбрал, че това е дракон и точно сега би трябвало да е уплашен до смърт. Само че страхът изобщо не дошъл, защото дракончето било толкова сладко и пухкаво като малко бебе, а и изглеждало дори по-уплашено от самия него.
Тото и драконът се погледнали в пълно мълчание. Момчето първо събрало смелост да проговори:
– Какво правиш в спалнята ми? – попитал той, леко стреснат, но и много развълнуван.
Дракончето примигнало и погледнало учудено наоколо:
– Това не е твоята спалня! Това е моят телевизор! Ти какво правиш в него? – отвърнало то с увереност, после шумно се уригнало и от устата му излетели още няколко пъстри сапунени балончета.
Тото не успял да се сдържи и избухнал в шумен и заразителен смях.
– Аз се казвам Тото, а ти? – казало момчето след като спряло да се смее.
– Аз съм Валерион Алдебар Драгомир Младши – важно отговорило дракончето и леко се поклонило.
– Майка ми ми казва Валери – добавило.
Тото пак избухнал в смях и драконът обидено скръстил лапички:
– Извинявай, не исках да те обидя! – побързал да се извини Тото.
– Добре, прощавам ти – усмихнал се Валерион и добавил малко по-тихо – имаш ли приятели?
– Да, разбира се! – отвърнал Тото. – А ти?
Дракончето поклатило тъжно глава:
– Нямам… Искаш ли да дойдеш в моята стая да играем на компютър?
Тото се поколебал за миг. Погледнал назад към своята стая и се зачудил как ли ще се върне после.
– А как ще се върна обратно? – попитал Тото с леко притеснение.
– Хм. Може да застопорим вратата да не се затвори с тази саксия! – казало дракончето, докато поставяло саксия, от която изглежда растели цветя, които много напомняли и миришели на.. кюфтета!
Тото донесъл табуретка, качил се на нея и с помоща на драконче преминал от другата страна на телевизора.
Озовали се в уютна, но странна стая – диванът бил направен от огромен сладкиш, а възглавниците – от пухкави бонбони.
– Защо издишаш балони? – попитал Тото, като гледал любопитно към цветните мехури, които непрекъснато излизали от устата на Валерион.
– Така съм роден – въздъхнало дракончето. – Другите деца ми се подиграват и затова не обичам да излизам навън.
– Съжалявам, че другите са се държали така – искрено казал Тото, погледнал през прозореца и ахнал.
От прозореца на третия етаж се разкривала невероятна гледка към парка отсреща. Тревата била от макарони, върху които подскачали зайчета, като някои от тях даже си подхвърляли гигантски моркови. Един слон, облечен в модерна жилетка и с очила на носа, седял на пейка и романтично подрънквал на огромна китара на приятелката си – нежно розово хипопотамче с голяма панделка. По шоколадовата рекичка, която се виела през парка, плували малки лодки от хрупкави вафли, управлявани от сериозни сини таралежи с капитански шапки. Две човешки деца се опитвали да играят футбол, но топката постоянно била отмъквана от палаво духче, което се смеело толкова силно, че всички около него избухвали в смях. Между дърветата сновели една фея-майка размахвала строго пръст на малко червено драконче, което пак било подпалило филийка с масло, а брадато джудже с огромна шапка се опитвало да лови риба с въдица, на която вместо стръв бил закачил парче торта.
– Валери, виж колко е забавно навън! – възкликнал Тото развълнувано. – Хайде да излезем и да поиграем!
Дракончето се поколебало, но после неохотно се съгласило. Двамата излезли навън и започнали да ритат топката на поляната от макарони. Отначало Валери бил притеснен, но скоро забравил за тревогите си и започнал да се смее силно и безгрижно.
Докато играели, към тях подтичало едно малко зелено същество с дълги уши и огромна усмивка – приличало на усмихнато таласъмче с лунички. То също поискало да се включи в играта. В началото всичко вървяло прекрасно, докато в един момент Валери отново неволно изпуснал няколко балончета, които блеснали красиво на слънцето. Малкото зелено същество понечило да се засмее, но Тото веднага забелязал това и сериозно казал:
– Не бива да се смееш на приятеля ми, защото той е различен. Всички ние сме различни и имаме свои особености. Именно тези особености ни правят интересни и специални. Не е хубаво да се подиграваме!
Зеленото същество засрамено кимнало и се извинило на Валери, а след това тримата продължили играта с още по-голяма радост.
След известно време Тото огладнял и любопитно откъснал няколко макарона от тревата. Точно в този миг забелязал малка чешмичка до поляната, от която вместо вода течал вкусен кетчуп. Тото внимателно потопил макароните в него и опитал. Вкусът бил невероятен! Валери и малкото зелено таласъмче също си похапнали от макароните и тримата продължили играта още дълго с пълни коремчета и широки усмивки.
Изведнъж Тото усетил, че всичко около него се завърта и в следващия миг се оказал обратно в своята спалня, където баща му нежно го будел:
Тото, заспал си! Спирай телевизора и е време да си измиеш зъбките и да лягаш!
Момчето примигнало, разтъркало очи и седнало в леглото. Всичко било толкова истинско – макаронената трева, парка с невероятните същества, смехът на Валери. Усетил, че сърцето му бие учестено – дали това наистина беше само сън? Или може би някак си пак ще се срещнат? Усмихнал се леко, пъхнал се под завивките и докато очите му се затваряли, си прошепнал: „Ще те видя пак, Валери. Сигурен съм.“